Името е в процес на обработка xD

мъгъл Брой мнения : 475

Предговор

Преди повече от две хиляди години, когато хората още не знаели що е човек, в света на безсмъртните избухнала война, война, която и до ден днешен не може да бъде забравена. Крадците, Ловците на сенки и Гробарите воювали, за да вземат надмощие над света на простосмъртните. Крадците били обвинени заради това, че откраднали магията от света на Ловците и Гробарите, но въпреки това те не отстъпвали по нищо на другите. Всички се били, но никой не побеждавал. Жертвите станали много. Хиляди души били погубени. Тогава войната спряла. Всички воюващи замръзнали. Титаните, както били наричани от по-нисшите същества, се събрали и решили битката да приключи. Тогава един монах от Тибет предсказал, че след две хиляди и четиристотин луни, ще се появи тебешир, с който ще можеш да напишеш бъдещето си, там от където започва живота ти.
В наши дни, почти никой не вярва в тази легенда, но тези които все още са запазили вяра знаят, че във всяка легенда се крие по малко истина.

мъгъл Брой мнения : 475

Първа глава
Медальона

- Следващ! - гласа на Ребека докосна големите стени и високия таван на физкултурния салон. Устните й бяха плътни, а носа й чип. Очната линия деликатно подчертаваше сините й очи. Тъмната й, дълга коса падаше на раменете й и въпреки отегчения й поглед я правеше още по-красива.
Средна на ръст ученичка, с тъмно син спортен екип и чифт помпони в ръцете, застана пред дългата маса, зад която бяха наредени пет момичета. Червените й къдрици бяха вдигнати високо, а леките лунички по лицето й бяха умело прикрити с фон дьо тен и пудра.
- Име и години? – попита Стейси, която седеше от дясната страна на Бека.
- Казвам се Алекс Крийн и съм на 16. – мила усмивка грейна на лицето й.
Лаура, чернокожо, симпатично момиче, изрови фотоапарата изпод купчината листи и направи знак на кандидат-мъжоретката да се приближи. Няколко секунди, след като щракна копчето, снимка излезе от апарата. Разтръска леко хартията, след което я прибави към останалите.
- Преди да започнеш, махни помпоните. Мина им времето. – каза недоволно Ребека.
Алекс я погледна объркано и едновременно стреснато. Остави помпоните настрана и леко изплашено сложи зад ухото си кичур коса, който току що бе изпаднал от черната ластичка държаща червената опашка на Крийни. В ,шарещия наоколо, поглед на момичето се улавяше недоверие. Червенокоската срещна очите на Моли, които й казваха “Какво още чакаш?”. Крийн издиша дълбоко и започна…
- Лъвовете са най-добрите. – думите й бяха съпроводени с предно салто. - Царете на всички други. – направи няколко странни движения с ръце след което се разпъна на шпагат. – Лъвове…!
Леко задъхана и доста нервна, Алекс се изправи и погледна притеснено към петте мъжоретки отсреща й. Сузи, се приведе напред, за да види изражението на Ребека.
- Добре. – каза тя след като беше сигурна какво си мисли капитанката на отбора. – Следващия! – извика тя. Крийн подскочи леко и се осъзна, че е време да се маха от тук. Взе помпоните си изтича през изхода.
- Май няма други! – тихия глас на Моли, прозвуча от другия край на масата. При тези думи, Ребека се изправи бавно и взе черната си чанта.
- Хайде да тръгваме. – каза Бека и се запъти към вратата с лека походка. Сузи, Моли и Стейси тръгнаха след нея, а Лаура събираше снимките и листите от масата. Още преди да излязат от салона, чернокожата мъжоретка се присъедини към приятелките си.
Петте Лъвици вървяха гордо по коридорите на тяхната гимназия, облечени в мъжоретните си екипи. Златисто и бяло бяха цветовете на гимназия Дейлън. Да, тя им принадлежеше. Особено сега, когато бяха най-популярните в училището.
- Никоя от тях не е толкова добра, колкото Биянка. – промърмори тъжно Моли.
Ребека я погледна недобронамерено. Бухналата й руса коса, беше придърпана назад със семпла диадема, сребърните й обиците висяха на долу и се връзваха идеално със висулката на врата й.
- Те са нови. Да не би да очакваш да са страхотни като Биянка? – отвърна й нацупено Бека.
Те продължиха мълчаливо напред, като хвърляха по някой друг горещ поглед на подминаващите ги баскетболисти. Най-накрая излязоха и се озоваха на градинката пред гимназията.
Ребека видя нещо познато на улицата пред тях. Един от онези Мерцедеси, които не беше виждала от доста време насам. Те не бяха като другите ,а бяха уникални. Искрена усмивка грейна на лицето й.
- Днес няма да се прибирам с вас. – каза тя без да поглежда към приятелките си.
- Добре. Чао, Бека. – извикаха всички в един глас.
Тийфър не се обърна към тях, а направо продължи напред. На лицето й стоеше онази, самодоволна и самоуверена усмивка, която се появяваше само в определени ситуации като тази. Тъмнокоската отвори задната врата и влезе бавно вътре. Щом я затвори се хвърли на врата на баща си, който седеше до нея.
- Не сега Бека. – отсече той остро. Едрия мъж, облечен в стилен костюм, с леко побеляла коса, я избута с ръце. Лицето му, преждевременно състарено, изглеждаше по мило, отколкото в действителност беше.
Преградата пред тях се разтвори и от там се подаде главата на шофьора.
- Господин Тийфър? – обърна се той към него. Мъжа само му кимна с глава и шофьора отмести поглед към тъмнокоската. – Госпожице Тийфър! – в изражението му се четеше покорство.
- Рупърт! – усмихна му се Ребека и след това той отново вдигна преградата. – Не съм те виждала от толкова отдавна. Липсваше ми. – звучеше толкова въодушевено, колкото когато взеха купата за първо място между мъжоретни отбори. Момичето отново протегна ръце, за да прегърне баща си, но вместо да отвърне, той оправи сакото си.
- Да, сега съм тук. Продължаваш ли да се упражняваш. Трябва да станеш изключително добра. Все пак си моя дъщеря. – каза той все така сериозно. Единадесетокласничката се подразни, но замълча. Баща й винаги държеше на авторитета и репутацията си.
- Да, със всеки изминал ден ставам все по-добра и по-добра. – Бека вдигна самодоволно вежда и усука един кичур около пръста си.
- Предполагам, всеки ден носиш медальона си и р… - тъмнокоската го прекъсна.
- Да, нося ги. Но можем ли да спрем да говорим за това. – в гласа й се долавяше нотка недоволство.
- Просто ме е грижа за теб, Ребека, а и какво биха казали останалите, ако дъщерята на краля не е толкова добра, колкото тях. Ще се видим довечера. – изрече той, секунда преди колата да спре.
Вратата зад мъжоретката се отвори, тя бързо слезе от мерцедеса, след което я затвори силно. Миг след това моторът избръмча тихо и колата продължи по пътя.
Бека въздъхна тежко и се запъти към голямата, боядисана в бежово, къща. Вратата изскърца, при отварянето й. От вътре я лъхна опияняващия аромат на туко що приготвени корабийки.
- Мамо, прибра… - някаква червена количка, с антена на багажника, се блъсна в крака й. – Анатолий! – извика Бека на тъмнокосото дете.
- Какво? – изквича момченцето, грабна играчката и се отправи към всекидневната, която беше осветена от слънчевите лъчи проникващи през прозорците.
На свой ред, мъжоретката се прибра в стаята си и се просна на кръглото си легло. Тъмнокоската свали медальона си, който беше под мъжоретната й униформа, и го залюля над очите си. Бялото, продълговато, кристалче промени цвета си от безцветен на син. Момичето отново въздъхна и закри лицето си с ръце.

» Името е в процес на обработка xD [коментарчета]